Известната ни певица Богдана Карадочева е наречена от френските медии „Българската Едит Пиаф“, след като с Емил Димитров и сестри Кушлеви изнасят серия от успешни концерти в театър „L’Europeo“. С уникалния си глас и сценично присъствие Богдана покорява и немската публика. Когато е в Германия, заедно със създателя на „Златният Орфей“ Генко Генов, тя веднага получава предложение за договор от една от най-известните къщи за грамофонни плочи, но задържането на Генко от българските власти слага край на тази перспектива. Талантливата певица е обичана и в Русия, където изнася редица концерти и впечатлява дори Юрий Гагарин. В родината ни за сцената я открива легендарният Вили Казасян, който я кани да стане солистка на „Студио 5“, а тя го нарича „моят Колумб“. Още ненавършила 20 години тя става първата българска певица, носителка на Голямата награда на „Златният Орфей“. През дългата й и успешна кариера, Богдана е записала над 500 песни, като някои от най-популярните са дело на нейната житейска и сценична половинка – композиторът Стефан Димитров. Синът на Богдана – Лъчезар Аврамов вече е известен режисьор, а филмите му са отличени с няколко международни награди.

 

– В края на миналата година записахте меланхоличната и въздействаща песен „Седни, тъга“. Често ли ви се случва да оставате с тъгата и спомените за любимите хора, които вече ги няма?
– Естествено, тъгата е човешко чувство и без нея не си човек. Тази песен е по музика на Стефан (Димитров) и стихове на Гергана Сотирова и в нея има както от моята тъга и самота, така и от нейната. Песента вълнува, както и текстът. Много хора ми казват, че плачат на нея и я приeмат като собствено преживяване, защото тъгата ти припомня за любими хора, които вече не са сред нас. По начало имам много бавни песни, но по природа съм оптимист и винаги се опитвам да прескоча неприятното, обаче в човешкия живот има от всичко. Моята умна и мъдра майка казваше: „Има години и години – има такива нагоре, през които си весел, както и такива, в които ти се случват ужасни неща.“ Важното е, че животът продължава – ето, сега идва пролетта, дърветата ще разцъфнат, слънцето грее – това е щастие!

 

– Чувствате ли се вдъхновена за нови песни, или подобно на вашият приятел и колега Васил Найденов не виждате смисъл от това, след като почти не ги въртят?
– Аз не мога да се оплача, че не ги въртят – добре, че го има „БГ радио“. За голямо съжаление, Националното радио рядко ги пуска, или излъчва само някои песни – то ни е длъжник, докато едно време ни помагаше и излъчваше предимно българска музика. Някои от другите радиа също пускат нашите песни.

– Имате ли усещането, че много музикални редактори в родните радиа, сякаш са в битка срещу българската музика и защо е така?
– Не мога да го разбера това нещо, защото много пъти съм казвала, че като пътуваш с кола за Западна Европа и по музиката от радиото разбираш в коя държава си, а у нас… Всеки народ си уважава музиката, това е национално чувство, не можеш да го промениш, колкото и да се опитваш. Не можеш да накараш човек над 50 години изведнъж да слуша друга музика и да му я набиеш в главата. Доволна съм, че въпреки всичко, нашите песни и тези на колегите ни, хората ги научават и ги пеят заедно с нас на концертите ни.

– Миналата седмица Парламентът единодушно прие предложението на ГЕРБ-СДС да бъдат отпуснати ежемесечни парични награди, като пожизнени пенсии на известни наши музиканти и певци. Как се чувствате след това решение, за което вие също се борихте?
– Слава Богу, че се преборихме за това след 30 години! Това е сериозно нещо, доволни са и колегите. Хубавото е, че ни признаха труда – това, че сме работили толкова години, което беше останало незабелязано досега, а ние сме пълнили стадиони, летни театри и огромни зали! Много е тъжно, че има някои мои колеги, които си отидоха без една стотинка, за голямо съжаление… Още в същия ден, когато приеха предложението за пожизнени пенсии, ми се обадиха хора да благодарят, че това се е случило, понеже всички вече бяха отчаяни, че няма да се случи. Много благодарим на хората, които помогнаха да има една справедливост – всеки български гражданин, когато навърши годините, трябва да има пенсия. Много са доволни и благодарни колегите, защото за някои от тях това ще им остане единственият доход.

– Какво ви вълнува най-силно в личен план и кои събития в страната ни и по света не могат да ви оставят равнодушна?
– Вълнуват ме децата, внуците ми, сина ми и Стефан, който сега пише нещо ново – отново симфонична музика, аз харесвам такава музика. Всички теми ме вълнуват – гледам политика, гледам какво става по света и у нас и мисля, че целият свят е малко объркан и това вече не е моят свят. Вълнува ме какво се случва и в България, но за съжаление, ако пак ще ходим на избори – все избираме и накрая новите пак се оказват същите… Преди бях много активна и ходех по всички площади, но сега малко отстрани гледам нещата и така е по-хубаво.

– Директорът на прочутата зала „Олимпия“ в Париж – Бруно Кокатрикс ви е направил невероятен комплимент с признанието, че само два пъти се е вълнувал – на Едит Пиаф и на ваше изпълнение… Истина ли е, че той е повлиял вие да спечелите „Златният Орфей“?
– Истина е, това беше отдавна и ми промени целия живот. След това той ме покани във Франция, но не ми разрешиха да замина, а можех да имам друга съдба, но явно това е моята и си я харесвам. Можех да замина и да пея в зала „Олимпия“, но „не съжалявам за нищо“, както пее Едит Пиаф. Всеки си има своя пътечка и никой не може да влезе в неговата. Чудя се на хората, които пишат негативни неща за другите, защото не могат да бъдат на тяхно място, обаче те все са против всичко и всички! Наскоро бяха написали: „Богдана падна на сцената и си счупи ръката“?! Искам да кажа, че не съм си счупила ръката. След тази публикация един журналист се обади и попита Стефан: „Много ли сте зле?“, а той му отговори: „Абе, ако за това ще ти платят повече, ще кажа че сме много зле! (Смее се.)  Въпреки всичко, вярвам в доброто, слънцето и Бог.

– А какво е усещането лично легендата Белмондо да ви целуне ръката, след ваше изпълнение? Оправдана ли е славата на французите на много добри и галантни ухажори?
– Хубаво беше! Не знам дали са добри ухажори – това съм го забравила, но определено са кавалери! Това е кавалерството, това е доброто възпитание за цял живот. Имам много познати и близки приятели там и винаги, когато влиза жена те стават прави, а тук когато се случи мъж да стане прав и жените питат: „Защо ставаш – какво ти е?“ (Смее се.) Заедно с Антонина Стоянова и Нели Беширова направихме една академия „Живей елегантно“, за да се опитаме да предадем на младите от нашия опит, придобит от пътешествия и житейска мъдрост – как да се държат като дами. В тази връзка имам показателна случка – сядам в едно кафе и едно младо момиченце-сервитьорка, идва при мен и ме пита: „Здрасти, какво ще пиеш?“ Отговорих й в същия тон: „Ами, ние май сме съученички!“ (Смее се.) Тя реагира: „Как така съученички?!“, а аз й обясних, че така си говорят само много близки хора. Кой говори така свойски с непознат човек, трябва да има повече уважение! Младите днес може би нямат голяма потребност да се научат на правилни обноски, мислят си, че всичко знаят, а това може да е трамплин за кариерата им, защото винаги си личи каква е културата ти.

– Какво мислите за тази мода сред жените да прекаляват с пластичните интервенции и как бихте реагирала, ако някой от внуците доведе в дома ви момиче с подобна визия?
– Не вярвам – не знам, дано да не ми доведе! Хубавото е, че моите внуци са в Музикалното училище и знаят кои са Бетовен, Вивалди и Моцарт! Иначе, аз съм за това една жена да се грижи за себе си, но естетически и всичко да е съобразено с фигурата й – да не стои гротескно.

– Вярвате ли, че срещата ви със Стефан Димитров е съдбовна?
– Да, това е химия, съдба и просто се случи – никой не го е мислил. Ние сме приятели от много малки, още от ученици. Така се случва в този живот – не знаеш как и защо!

– Ален Делон ли е най-красивият мъж, който сте виждала, защото той също е идвал в прочутото френско кабаре „Распутин“, където вие сте пяла?
– Не, Белмондо повече ми харесва от Ален Делон, както и Марлон Брандо. Ален е сладък, но и той остаря лошо горкия… Домъчнява ми като го гледам на снимки, а такава красота беше – животът оставя следи, но пък той е живял прекрасно!

– А каква е емоцията да видиш и да общуваш на живо с Владимир Висоцки – енергията и харизмата му сигурно са помитащи?
– Така е, оставаш с виталността му, тембъра му и с отношението му към живота. Много пъти съм го срещала – единият път беше с Марина Влади, като и двамата бяха неотразими и интересни, не можех да откъсна очи от тях. Това са срещи, които са съдбовни и ти оставят някои белези в живота и в мислите. Няма да забравя и една вечер в Париж, когато с двама приятели и Висоцки бяхме в едно заведение. Там беше пълно с южноамериканци, италианци, поляци – всякакви, имаше и хора с китари, като всички от нашата компания започнахме да го молим да изпее нещо, накрая го убедихме и той започна: „Чуть помедленнее, кони, чуть помедленнее…“ Като запя всички направо онемяха и го наобиколиха – те не разбираха той за какво пее, но усещаха смазващия му талант – страхотен беше! Изкуството е нещо, което ти влияе, без значение дали разбираш езика – или те вълнува, или не те вълнува.

– Срещата с Висоцки, или с Юрий Гагарин, който дори е искал автограф от вас, ви впечатли повече?
– Естествено, че с Висоцки! С Гагарин се срещнах, когато бях на 17 години и спечелих Първа награда на фестивала в Сочи. След това ни заведоха в Москва, където организираха нещо като коктейл за изпълнителите и по едно време всички възкликнаха: „Идва Гагарин!“, а той от вратата каза: „Къде е момичето, което спечели Първа награда?“ Видяхме се, снимахме се и после ни донесоха две големи чаши с водка, а той изпи своята на екс! Отново незабравима среща.

– Тони Димитрова и Братя Аргирови направиха песен с Христо Стоичков. Вие мислила ли сте да включите някой футболист във ваша песен, или клип, все пак баща ви е бил председател на футболния съюз и на ФК „Левски“? Вълнува ли ви битката за президент на БФС?
– Не съм мислила за такова нещо, но аз съм си левскарка от малка, а Стефан е написал химна на „Левски“. Не се вълнувам от битката за президент на БФС, защото не обичам скандалите. В Парламента е същото и не мога да понасям тона, с който говорят някои сърдити и недоволни хора там! Толкова е глупаво и невъзпитано, защото можеш да кажеш всичко, но да го кажеш елегантно и кротко.

– Вие сте била приятелка и с голямата ни актриса Стоянка Мутафова и сигурно имате много забавни истории с нея…
– Да, със Стояна бяхме много близки, както и с Жана Стоянович – знаехме си всичко. Спомням си, че имахме едни концерти със Стояна на морето, като преди това тя ни каза, че влиза да поплува за 15 минути и тръгваме. Хубаво, но става три часа, става четири, вече пет без петнайсет – нея още никаква я няма, а концертът ни беше от 19 часа! Всички много се уплашихме за нея и тръгнахме да я търсим със спасители, а изведнъж я гледаме как излиза росна, росна от морето и ни вика: „Такъв кеф!“ Докато ние щяхме да умрем от притеснение и я търсим – тя си плувала навътре в морето, много обичаше да плува. (Смее се.) Стояна беше забавна, изключително интелигентна и образована жена и обичахме да си говорим на всякакви теми с часове.

– Имате много песни, които ще останат в сърцата на хората. Случвало ли се е ваши почитатели да ви признават, че музиката ви им е помогнала в дадена трудна ситуация?
– Да, случвало се е! Обаждали са ми се с думите: „Благодарение на ваша песен станах от леглото!“ Получавала съм и други вълнуващи признания, като: „Майка ми се спаси, благодарение на вашата песен!“ Такива думи ти дават усещането, че не си живял напразно, както пееше моя скъп приятел Емил Димитров, който много ми липсва.

– В един от вашите незабравими шлагери пеете: „Аз знам, че Господ ме обича много и затова не ми пука!“ Често ли усещате тази божия любов в живота ви?
– Винаги, откакто съм се родила, усещам че Бог е до мен. Вярата е нещо, което е в тебе духовно и не трябва да го афишираш.